Трудни времена

РП-то е отворено, т.е. всеки, който иска да участва да ми прати героя си по ЛС. Аз ще го впиша в темата. [Име,възраст,раса,история,характер,описание (каквито решите и колкото дълги ги направите,няма ограничения) + каквото (ако) още решите да добавите] Такам.. нямам в момента много идеи, така че слагам тъпо начало, за да добиете представа, пък нататък ще се развие. Ще отворя тема, в която да се обсъжда между участниците и не само (надявам се висшите сили на форума да нямат нищо против).
Между другото, заглавието е възможно най-тъпото, ако ми хрумне по-добре, ще го сменя. Ако имате предложения - в ЛС-то с героя.
~
[Включвате се в РП-то според записването. Т.е. пишете след човека, който съм записала преди вас в списъка.]
Участници: 1. immature. 2. [~SunShinE~] 3. Si 4. Smile







Девън,
Бунтът е потушен. Кралят е мъртъв. Убиха и кралицата и принца. Жива е само принцеса Орфелия, която е само на осем. Тя е законната престолонаследница сега. Налага се да те помоля за помощ. Изпрати най-добрите си бойци и магьосници, които да поемат защита на принцесата. Войската ни е разбита и изтощена, затова побързай. Трябва да намерим виновника незабавно. Дотогава - само ще се молим.
Задължен съм ти.
Твой приятел,
К.

Редът на пускане ще бъде, както реда на записване. Пускам си мнението, следващият, който се запише, ще бъде на ред и така. Чувствайте се свободни да пишете каквото пожелаете, интересно ми е как (ако) ще се развие историята нататък. И бтв, няма ограничения в обема на постовете...
Мътно ми е в главата все още, така че ме извинете за нескопосаното мнение...
---

Девора гледаше съсредоточено изчистеното небе. Надяваше се да види птицата-вестител на Логан. Надяваше се вече три години. От тогава се беше променила много - детските ѝ черти постепенно се промениха, заменяйки се с тези на подрастваща девойка. Беше се и издължила с няколко сантиметра. Очите ѝ продължаваха да попиват всичко около нея, но не вече с онази детска наивност, а с хладнокръвие и пресметливост. Познаваше всички в замъка, а и те я харесваха. Може би, защото не им се бъркаше в работите и за сдържания интерес, който показваше към всеки. Беше търпелива, изслушваше и най-досадните прислужници или войници, помагаше им и ги съветваше. Тя сякаш знаеше всичко за всички, а нея самата никой не я познаваше. Тя го знаеше. И те го знаеха. Понякога се срамуваха от това, но после ежедневието ги помиташе и те искат, не искат бързо забравяха за онова червенокосо момиче, с изумрудените очи. А Девора се надяваше, че никой не забелязва болката от възвърналата се самота и чакаше. Известие. От единственият човек, който някога бе обичала.
И този ден младата Ловрейн наистина получи известие. Само че не от Логан. Едно малко, босо момче, чието име Девора си спомни, че е Тим, дотърча до нея. Тя тъкмо се бе навела да откъсне един жълт нарцис и вяло се изправи, когато до слуха ѝ достигнаха бързите му стъпки и учестения му дъх. Момчето си пое дълбоко въздух. Искаше му се да сведе поглед, защото знаеше, че се изчервява, но съумя да задържи брадичката си вдигната.
- Девън иска да ви види, госпожице Девора - каза то тихичко.
Девора кимна отсечето, макар че изпита някакъв смътен страх. Видя, че момчето я гледа, сякаш очаква отговор, затова каза:
- Благодаря, Тим. Ето. Ще се погрижиш ли? - попита тя и му подаде цветето. Лицичето му грейна, може би защото помнеше името му, може би защото го молеха да свърши нещо (дори толкова дребно), което не включваше конска воня.
- Ще се погрижа, госпожице - обеща то и в обещанието му имаше повече, отколкото Девора можеше да си представи. Тя му се усмихна и Тим хукна обратно към замъка, като внимаваше да не прекърши нежното цвете.

Девора влезе в кабинета на Девън и се поклони лекичко, когато го видя. Девън беше човекът, който имаше най-много власт, след краля, разбира се. Той беше и съветник, и предводител на войските. Но, сякаш противно на всички приказки, сърцето му не копнееше за власт, дори напротив - беше верен до гроб на своя крал. Девора не знаеше фамилията му, защото хората, сред които живееше, го обичаха и уважаваха, затова и предпочитаха да използват само първото му име. Девън беше висок, слаб мъж, с добродушно изражение. Беше все още млад, наскоро прехвърлил трийсетте. Помещението, в което прекарваше много време, беше малко, сам бе предпочел така. На писалището му бяха подредени няколко купа с ръкописи и, вероятно, важни документи. Девън внимателно ги премести, така че освободи място.
- Девора Ловрейн - произнесе той и момичето претръпна. - Заповядай, седни - посочи към стола срещу него. Младата девойка внимателно се настани, а нямият въпрос напираше на устните ѝ, но тя не смееше да го изрече. Девън беше от малкото хора, които будеха уважнеие у нея. Затова и замълча. - Искаш ли нещо? Чай, може би? - попита мъжът и този път девойката се усмихна.
- Не, благодаря. Но мисля, че ще се съгласиш, че би трябвало аз да приготвя чай и да ти предложа?
Девън се засмя тихо, напрегнато. Девора също се напрегна. Не беше тук, за да си разменя празни приказки с дясната ръка на краля.
- За какво съм тук? - попита накрая. Усмивката от лицето на мъжа изчезна. Той затвори очи и потърка слепоочията си. Девора мълчаливо го чакаше да заговори, но той само и подаде къс, намачкан лист. Тя го прочете няколко пъти. Първият път беше трудно, защото автора явно беше бързал. Накъсаните изречения показваха вълнението му, - или по-скоро напрежението - което е изпитвал, докато е запълвал пространството на листа с думи. Най-накрая, Девора реши, че е оформила въпросите си и вдигна глава.
- Значи ще ме изпратиш да защитавам - тя направи пауза, за да погледне името - Орфелия, така ли?
- Девора, ти си ми като дъщеря - започна Девън тихо. - Не казвай това на Сюзън, много е ревнива - направи опит да се пошегува, но по-скоро напрегна още повече обстановката. - Ти си способна магьосница, Дев, вярвам, че го знаеш. Тук си нещастна. Вижда се в очите ти. Не се опитвай да възразиш. Ни вест, ни кост от Логан вече колко? Две години, откакто получи онова писмо? Болката и очакването ще те погубят. По-добре да заминеш. Кой знае? Може да срещнеш Логан по пътя... Наблюдавах те, докато чете писмото. Ти не реагира, поне не видимо, на името на принцесата. Струва ми се, че не знаеш коя е - предположи Девън. Ловрейн потвърди теорията му с едно кимване. - Орфелия е принцеса на Кралството на Севера. Да, точно там, където са загинали родителите ти. Мисля, че винаги си искала да отидеш там. Мисля също, че си достатъчно зряла за да предприемеш това пътуване сама, без Логан. Впрочем не сама, с теб ще дойдат неколцина още опитни...хора. Не е най-доброто определение, но за това ще разбереш сама.
Девора мълчаливо се взираше в надолу. Юмруците ѝ бяха стиснати.
- С кого ще замина? - попита.
- Ти си първата, на която казвам това. На другите не им е известно все още и смятам, че е тяхно право да го научат първи. Ще разбера, ако пожелаеш да останеш. Но искам да ти кажа нещо: там, в това царство, което в момента преживява трудни времена, едно момиче е загубило семейството си. Ти може би ще си единствената, която ще може да я разбере. И да помогне...
- Ще отида - съобщи Девора. - Ще отида и ще дам всичко от себе си.
- Гордея се с теб. Мисля, че е време да си стягаш багажа. Скоро заминаваш.

(Нещо му има на нета ми, затова пускам, без даже да съм направила редакция. Позволих си някои волности, но се надявам да ми ги простите.
P.S. : Мнението е много дълго и не ми дава да го пусна, затова го разделям в два поста.
P.S.2 : Мисля, че това е най-дългото ми РП мнение, до момента.)

~~~~
Бяха тръгнали преди около час. Девора и Тим вървяха мълчаливо един до друг, всеки потънал в собствените си размисли. Момчето размишляваше над разговора, който се провел пред него, а Девора си мислеше за Логан. Изведнъж цялото ѝ същество беше задвижено от надежда. Можеше да го види. Надяваше се да го види. Сърцето ѝ се свиваше всеки път, щом си помислеше, че вероятно си е намерил някоя. Дори да нямаше любима, сигурно се бе променил, макар че в мислите на момичето си оставаше все същия. Искаше ѝ се нещата да бъдат както преди, защото не смееше да се надява на повече. Не смееше да вярва, че мечтите ѝ ще се сбъднат, но кой знае? Когато Логан замина, тя бе още дете, а сега...е, сега бе вече голяма. Смяташе, че заминаването му ѝ се бе отразило достатъчно зле, че повторно да загуби желание за каквото и да било. Крепеше е единствено мисълта, че ще го види отново. Някога. А сега тази мисъл като че ли започваше бавно да се материализира пред очите ѝ.
- Госпожице Ловрейн? - обади се Тим по едно време и прекъсна сладките ѝ мисли така внезапно и жестоко, че тя го изгледа кръвнишки. Той като че ли леко се приведе под пронизващия ѝ поглед. Тя въздъхна, съзнавайки, че не бива да губи единствения придружител, който ще има през следващите дни.
- Какво има?
- Мислех си за това, което стана в кабинета. Не съм сигурен дали правилно съм разбрал, но кучето, което ме нападна...болно ли е? - попита момчето. То съзнаваше, че това не е далеч от истината и все пак не е в съвсем правилна посока. Имаше и други предположения, но те му се струваха толкова невероятни, че не посмя да ги сподели с девойката от страх да не му се присмее.
- Ти си на...десет, нали така? - попита Дев момчето.
- На... четиринайсет. - отвърна Тим съкрушено.
- Да, да, вярно. Така... Тим, това, което те е ухапало не е куче, но си прав, че му има нещо по-особено, макар и да не е болест, както си мислиш - обясни Девора. - Макар че и така може да се приеме - додаде тя, след като се замисли.
Тим кимна и в очите му се появи странно пламъче, сякаш внезапно бе разбрал нещо. И той действително се беше досетил за истината. Или поне я беше напипал; още не му се вярваше да е това.
- Тоест...вълк?
- Върколак - уточни девойката. Изумрудените ѝ очи гледаха напред, сякаш омагьосана от нещо, което момчето не можеше да види. В действителност пред тях се ширеше целия разкош на залязващото слънце. Но и двамата имаха за какво да се тревожат сега, така че пейзажът не им правеше кой знае какво впечатление.
Тим преглътна шумно. Изречено на глас, предположението му изглеждаше даже по-страшно. Знаеше, че върколаци съществуват, но той да стане един от тях... това беше толкова невероятно, колкото да сложи кралската корона на главата си. А ето, че се случваше. Почувства се страшно малък и уплашен. Не знаеше какво да прави. Изведнъж една мисъл го прониза и той несъзнателно се разтрепери целия.
- Утре...утре е пълнолунието, нали?
- Да. Утре е пълнолунието - потвърди студено Девора.
За миг мрачното мълчание се настани между тях двамата. Тим се опитваше да си събере мислите. Имаше купища въпроси, които се бяха загнездили в съзнанието му, но не знаеше как, а и нямаше смелост, да ги зададе. Сякаш прочела мислите му, Девора попита:
- Какво знаеш за върколаците?
- Не много - призна си момчето.
Магьосницата се замисли, след което думите сякаш сами започнаха да се леят от устните ѝ.
- Ще ти кажа всичко, което смятам, че трябва да знаеш. Искам да ме слушаш внимателно и да не ме прекъсваш. После, ако имаш въпроси - ще ги зададеш. И ме наричай Девора, ще прекараме доста време заедно, смятай ме за равна.
Момчето кимна бързо и се постара да изчисти ума си. Надяваше се да не се изложи пред Девора. Ловрейн се смръщи, докато обмисляше думите, сетне започна:
- Има няколко начина да се превърнеш във върколак, но най-основните са два - чрез Черна магия и чрез ухапване от върколак. Първият е значително по труден, работи се много, а резултатът не е сигурен. Много магове успяват да приемат облика на вълк, но това не ги прави върколаци. Малцина са успели да достигнат до това ниво на магията. А достигайки го, те стават могъщи зверове. Сигурно се досещаш, че можеш да бъдеш ухапан инцидентно, когато върколакът е излязъл на лов, или умишлено. Но това не те интересува сега. При ухапване, трансформацията става значително по трудно. Вероятно първият път дори няма да приемеш напълно формата на върколак. Метаморфозата ти няма да може да се развие напълно и ще останеш в някакво междинно положение, докато не свърши пълнолунието. Но първите трансформации са най-опасни както за самият върколак, така и за околните. Разумът е замъглен, жаждата - силна. Няма да разполагаш с достатъчно сила, колкото от третата или четвъртата трансформация нататък, но яростта ти ще те докара почти до същото равнище. Не е изключено да се самонараниш и то смъртоносно. Но ти не се тревожи за това, аз имам грижата. Както вече казах - ухапването прави метаморфозата по-бавна. Има още нещо - за да станеш могъщ, ти трябва много време. Достигнеш ли една определена точка на силите си, ще можеш да контролираш напълно тялото си и промените в него... - Девора замълча за миг. - Ще можеш да се трансформираш, когато пожелаеш. Само няколко върколака, в цялата ни позната история, са достигали до това ниво, двама от тях са го постигнали чрез магьосничество.
Момичето млъкна. Тим я чакаше да продължи, но тя не проговори повече. Сякаш беше костенурка - беше се подала за няколко минути, а сега отново се прибираше в корубата си. Момчето събра смелост да попита:
- Ще те нараня ли утре?
Девора се сепна и го изгледа смаяно. След което отметна глава назад и се засмя. Тим недоумяваше какво толкова смешно беше казал.
- Не, няма да си достатъчно силен - обясни му тя, след като нормализира дишането си. - Освен това ще приготвя специална отвара. Чувала съм, че метаморфозите са болезнени. Не зная дали е така. Надявам се да не е, защото в комбинация с отварата, която ще ти дам, ще имаш чувството, че болката те разкъсва от вътре.
Момчето преглътна шумно. Искаше му се да я пита дали няма друг вариант, но знаеше, че няма.
- Отварата ще те усмири. По изгрев слънце няма да чувстват и частица от болката, ще имаш само спомени, но едва ли ще са кой знае колко ясни. Имаш ли други въпроси?
Имаше. Но не се чувстваше готов да ги зададе. Стори му се, че не са особено важни и могат да почакат. А и в главата му беше такава каша, че предпочиташе първо да се наспи.
Тим поклати глава отрицателно. Девора пусна едно бледо подобие на усмивка, след което обяви твърдо:
- Ще пренощуваме тук. Събери дърва за огън, аз ще огледам мястото. Ще се наложи да престоим тук и утре. Мисля, че за приготвянето на отварата ще са ми нужни прекалено много сили, за да се местим. - Девора сякаш говореше на себе си. Момчето се скри в гората и я остави сама с мислите ѝ.

Новото утро настъпи неусетно. Огънят тлееше бавно и тъжно. По настояване на Ловрейн се бяха преместили в самата гора. Смяташе, че не е излишно да са малко по-предпазливи, а дърветата им осигуряваха поне малка защита от любопитните очи. Макар че Тим не виждаше смисъл в това, след като бяха запалили огън, който определено би привлякъл вниманието.
Песента на птиците събуди момчето. Слънцето вече се бе появило на хоризонта и лъчите му галеха бузите на Тим. Девора я нямаше, вероятно бе станала да потърси билките, които щяха да и бъдат нужни за отварата. Момчето си мислеше, че магьосницата бе тръгнала на такова дълго пътешествие без нищо, но грешеше. Девора старателно криеше принадлежностите си, така че да не попаднат в неподходящи ръце. Тя действително бе тръгнала да търси билки, но тези, които ѝ бяха нужни за отварата за Тим, ѝ бяха под ръка. Знаеше, че наблизо може да намери същински съкровища и реши да се възползва, докато спътникът ѝ не се събуди. Освен това знаеше, че е добре да се берат, докато още росата по тях не се е изпарила. Докато обикаляше, се наслаждаваше на утринната песен на птиците. Помисли си колко хубаво би била да бъде птица, да лети, да се докосне до небето и за миг поне да забрави за мъката си.
Когато се върна, завари Тим, който дъвчеше ябълка и чертаеше с пръчка в пепелта. Постара се да не вдига шум и го гледаше как чертае безсмислените си драскулки. Зачуди се дали знае да пише и чете. Спомни си каква беше, преди Логан да я открие и сви устни. Приближи се и сянката ѝ падна заплашително върху момчето. То се огледа стреснато. Раменете му се отпуснаха, когато видяха познатата фигура.